Мария Лъвчиева: Ежедневно съм в чудна работилница

Мокусо: Защо избра Исландия да бъде твой дом в този момент от живота ти?
Мария Лъвчиева: Винаги следвам сърцето си, а то преди година-две задуха към Исландия. Нямах никаква представа как ще се озова там, какво ще правя, но просто започнах да мечтая и всичко се случи от само себе си.

М: С какво е пълно ежедневието ти там и с какво беше пълно в България?
М.Л.: Тук потокът е различен. Ежедневно съм в чудна работилница. Работя с „мармоти”, хора в неравностойно положение, хора, които мислят различно. Абсолютни пичове! Цветни, необработени, искрени. Изработваме всякакви чудеса от естествени материали – вълна, дърво, камъни, рога, кости, миди. Научих се да плета, да кова желязо. Убедих се, че ние хората общуваме основно по вътрешната линия, не толкова с думи, а с усет, интуиция, енергия. На всяка душа й се услажда топла, простичка, сърдечна дума и допир. Общото в начина ми на живот тук и у дома е любовта и енергията, с които се нося.

М: Кога разбра, че рисуването ще е важна част от живота ти и през какви периоди на обучение мина, за да стигнеш до сегашния етап?
М.Л.: Никога не съм го разбирала. Винаги просто съм го обичала пустото му рисуване. Въобще не зная на какъв етап съм, а и не желая да го рамкирам в норми. Официално съм завършила Художествената Гимназия „Илия Петров” и Национална Художествена Академия, но това не зная до колко има значение. Със сигурност ми е повлияло, но не съм убедена, че това се учи. За мен това е страст, любов, работа, енергия – плътна, наситена, понякога доста болезнена и мощна. Не мога да преживявам дълги периоди без рисуване.

М: Кой е твоят поток на изкуство и къде виждаш себе си в него?
М.Л.: Аз ли съм в изкуството, то ли е в мен, всичко е звезден прах. Рисуването си ми е най-голямата любов. Обичам да вкусвам всяка от формите на изкуството. Всичко е до усещане.

М: С коя техника изразяваш своята изобразителна чувствителност най-категорично?
М.Л.: Нямам правила, теореми и леми. Обичам да експериментирам и да намирам нови лични предизвикателства. Не обичам да се затлачвам с навици.

М: Какво мислиш че откриват хората когато се потопят в твоя личен свят?
М.Л.: Питайте тях. Това, което зная е, че усещат нещо дълбоко познато, често пъти скрито от ежедневни грижи. Нещо, поне моментно, се радвижва и се зараждат въпроси или вече натрупани знания, говоря с най-съкровения си глас – душата, а всяка душа реагира на вътрешния диалог, зов, мелодия, цвят, форма, послание.

М: По какви проекти работиш в момента?
М.Л.: Изследвам „лудите”, ”нормалните” са по-неадекватни. Човещината, самотата, вътрешни страхове се отлюпват. Интересен е този процес, да съблюдаваш слабостите си и да общуваш с тях. Тамън ги разбереш и те те напуснат.

М: Има ли промяна в творческото ти изобразяване от както не си в България?
М.Л.: Не зная, още съм вътре в този период. След време ще съм способна да „оценявам” ситуацията и работата ми.

М: Какви са личните ти очаквания към твореца в теб?
М.Л.: Отказах се от агресивната амбиция и пресилване на очакванията към себе си. Ще следвам любовта си, сърцето си, ще работя и то ще си покаже.

М: Какво трябва да се промени или да се запази в методите на преподаване на изящни изкуства в България?
М.Л.: Хмм.. тук ще бъда сурова. Мисля, че е доста неадекватна цялата ситуация в Художествената академия. Уморени професори, ателиета изпълнени с празни студенти. Липсва страст и работа. Порфесорите често пъти искат да създават свои лични фабрикатчета. Студентите са мудни, плаващи. И като че именно от това се възползват професорите – да ги ошлайфат по свой образ и подобие. Не мога да разбера самите студенти ли нямат достатъчно хъс и страст да се развиват, себеопознават или професорите не позволяват тази вътрешна свобода. Аз съм устроена „вълк единак” и личното ми усамотение и работа най-много ме развиват. Тук не трябват професори.

М: Кои са твоите най-любими и верни критици?
М.Л.: Вътрешното усещане и понякога някои хора са доста точни, целят право в слабостта. Но често пъти хората просто вдигат шум и объркват моментно. Заглушават вътрешното усещане.

М: В какво напоследък намираш силно вдъхновение?
М.Л.: Целият живот (и смърт), преизпълнен с множество човешки брънки и съвършена простота, това винаги е било и ще бъде вдъхновението ми.

М: С какво е пълен животът ти в Исландия и какво ти липсва там?
М.Л.: Тук съм в своебразен манастир. Гмурнала съм се в дълбоките си вътрешности. Опознавам човешката душа. Великолепният контакт с „мармотите” и всички пра-стари знания от допира с естествените материали. Липсва ми ракийката и всички плодове и зеленчуци.

М: Имаш ли постулат, който си следвала неизмено до сега или такъв, който важи в пълна сила за теб в момента? Има ли нещо, което да можеш да препоръчаш и на хората, които тепърва започват да се занимават с изкуство?
М.Л.:Любов (към работата), чесън и ракийка му е майката!

Leave a Comment